Една история от деветдесеттеНаскоро се сетих за разказите, които съм писал преди време, когато реших, че искам да се занимавам с литература. Прочетох някои от тях, за да си припомня какво съм сътворил тогава и да направя сравнение с писането ми сега. Ще кажа, че беше наистина болезнено да се върна назад и да се срещна с тогавашния ми стил на писане. Болезнено не заради спомените, а по-скоро естетически. За всичко това ще споделя в тази и още една публикация. Тази публикация ще оставя само за текста, а размишленията ми върху него и подробни обстоятелства около създаването му ще публикувам в следваща статия за автокритика.

Като въведение само ще вмъкна, че текстът написах за конкурс на тема „Една история от деветдесетте“ и въпреки, че тогава се опитах да измисля самостоятелно заглавие, свързах темата с разказа и затова си остана така. По съдържанието не съм променял нищо от времето, когато съм решил че е завършен, което е може би през 2012 година.

 

ЕДНА ИСТОРИЯ ОТ ДЕВЕТДЕСЕТТЕ

Тогава, когато навън е тъмно, когато човек се е загледал в топлите искрици в печката и отнякъде чуе стара песен, разбира, че усеща нещо познато. Нима това странно усещане на повторение е заради сън от последната нощ, от последния месец, или година? Нима е сън или е нещо истинско? Да, спомням си… Колко пъти съм се взирал в хипнотичните пламъци! А тази песен? И тя идва отнякъде! Този глас е човекът, който е най-близо до мен в момента. Но този глас идва от човек, когото никога няма да срещна.

Ах! Спомен за нещо, което се е превърнало в нищо, в идея и затова е толкова неповторимо. Неповторимо като детството. Неповторимо като мечтите, които не са се променили, а просто са се превърнали в… спомен.

Тогава, през 90-те, се научих да броя. И оттогава не спрях. Ябълки и круши, часове и години – те са спотаени някъде в прашната изба, затрупани със забрава. И толкова много портрети! Черно – бели и цветни. През 90-те за нас имаше минало, но все още нямаше спомени. Защото детството няма спомени. За детството дори миналото е някъде там – напред по пътя, по който тичаш без да се обръщаш назад. 90-те бяха годините на моето детство, затова те са най-специалните години – също толкова, колкото са били и 80-те, 70-те или 60-те.

А какво по-хубаво има от детство на село – там където всички къщи са света, хоризонтът – неговия бряг, а луната е по-близка и позната от кое да е място на земята. Там въображението е като вятъра – носи се по непознати земи и докарва облаци и слънце – някакъв странен въздух, от който долавяш аромата на прохладни гори, сухи пясъци, стари библиотеки и дори нежната пáра от току-що изпечен хляб. Когато живееш на ръба на океан от жълти полета, имаш достатъчно място да летиш и да гониш бели облаци.

И така, когато е пролет, децата може би не го осъзнават, но това е най-младото време. Тогава и природата е на 10 години и за нея има толкова забравени неща, които чакат да бъдат открити. Време, когато въпросите са по-важни от отговорите и нямаш търпение да видиш, с какво ще те изненада утрото.

Това е едно такова утро. Облаците са топла, бяла пяна, която се разбива в далечните хълмове и пак се връща в тъмносиньото небе. Всичко е така голямо, че главата ми не го побира, но го виждам и то ме опиянява – вълшебство, което само дете може да види. В този момент си мисля, че всички мои предци са там горе – на върха на някой от тези облаци и ме гледат, и се радват. Да полетя е сигурно първото нещо, което съм поискал. И тогава усещам, че летя – мравките са хора и хората са мравки, камъните са планини и планините са камъни, пролетния цвят по дърветата е облаци и облаците са пролетен цвят.

В такъв ден никога не съм самотен, защото приятелите винаги ме чакат пред вратата на двора и те винаги са достатъчно за следващото приключение или игра. Те са забравили, че вчера им казах, че повече не сме приятели, защото беше толкова отдавна, а и това е глупаво за хора, които са пораснали. Сега е моментът всеки да каже нещото, което е открил и е кътал в себе си цяла вечер, за да може да го сбъднем заедно. Едва дочакал до този момент, един ще си спомни за стара военна история, която дядо му е разказал. Друг ще покаже книга за гъби, от рафта, който за първи път е успял да достигне на пръсти.

А аз ще разкажа за снощния епизод на „Досиетата Х“, който гледах на черно-белия „Юность“. Въображението ми беше тъй пленено, че цветовете се появиха сами. Това беше история, страшна като тъмнината, но и също толкова интригуваща. За пътуване до луната и дори звездите. И няма как ние да не направим това пътуване – защото дори идеята за него гъделичка необяснимо приятно мислите ни и ни привлича – някъде нависоко. Къде ли живеят тези странни същества, когато не са във въображението ни? Трябва да идем там! Но къде?

И това е толкова странно! Оказва се, че Добромир е чул баща си да разказва, как някакъв овчар е видял странни светлини от хълмовете на запад. Уф, защо баща му трябваше да започне тази история точно, когато той си лягаше? Не успя да чуе нищо за тях! Но поне знае къде са ги видели. И това ни е достатъчно.

На овчарите естествено може да се вярва – та те са мъдри като дърветата, които растат в полето – също толкова стари и сбръчкани! Видели са какво ли не и всяка лятна вечер, когато ние си лягаме, те бродят из нощното поле! Ах, да можех да изляза и аз вечерта, когато всичко е заспало под одеало сребърна лунна светлина! Тогава сигурно духовете на починалите хора се виждаха в същия блед, сив цвят и те търсят, за да ти разкажат историята си.

Въодушевлението обхваща всички и всички знаем, че трябва да идем там. Там са отговорите на много въпроси, там има два пъти повече въпроси, отколкото отговори. Но това дори не е най-важното, защото никога не знаеш, какви подвизи ще ти предложи пътят до там. Трябва да избегнем вражеските войски, за които е говорил дядото на Пламен. Те със сигурност ще се опитат да ни спрат по пътя. Добре е, че Пламен е слушал внимателно и е запомнил как да си изработим пушки и да ги победим. Старата антена свърши идеална работа за дулото, а майката на Добромир имаше купища списания, които биха били достатъчни да въоръжат цяла армия с куршуми.

А Краси предложи да намерим гъби, все пак щом има цяла книга за тях, би трябвало да са много полезни и да ни помогнат в пътуването. Добре, че бяха останали два буркана от зимнината. Сравнявайки ги с рисунката, той внимателно изсрича името от книгата: „Пол-ска пе-чур-ка“ и се съгласихме, че ще са подходящи. Аз набързо начертавам маршрут и вече знаем къде трябва да идем.

Никога не е лесно да се сбогуваш с дома, особено когато тръгваш на такова дълго и опасно пътешествие. Знам обаче, че когато и да се пребера, дори и след седмица, там нищо няма да се е променило. Това е мястото, което искам винаги да си остане така. Винаги да има ароматен компот от череши, винаги да виждам, как баба мете, а дядо изважда инструментите, за да измайстори нещо. А старото дърво пред къщата да цъфти всяка пролет…

Колко трудно е да напуснеш тази къща.


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *